Има ли път на България извън еврото и от какво се отказваме, за да приемем единната европейска валута? Със сигурност няма гражданин на България, който до някаква степен да не си задава тези въпроси. През последните години евро-скептицизмът изглежда постъпателно настъпва и се оттегля, а с това и гласовете срещу евро-интеграцяита и Евро зоната като нейният най-мащабен проект, се умножават.
Какво всъщност чуваме от тези гласове, какви са основните рискове от финалното присъединяване към Евро зоната и до каква степен важат те за България? Целта на следващите редове е да представят обективен поглед върху темата, макар че читателят трябва да знае, че убежденията на автора, както и икономическата лгоика силно клонят към влизането ни във валутния съюз.
Групите рискове, които могат да се материализират след влизането на България в Евро зоната могат да бъдат обобщени в следните аспекти: контрол при съставянето на монетарните политики, възможност централната банка да действа като кредитор от последна инстанция за търговските банки, мерки за контрол на инфлацията, възможност за девалвация на местната валута, както и „народен сентимент“.
Преди да навлезем в детайлите, обаче, е важно да отбележим, че страната ни няма да влезе в Евро зоната по „стандартния“ начин – от свободно конвертируема валута, през фискиране на курса в кодирор от +/-2.5 % в ERM II, до въвеждането на еврото. Вместо това ние се намираме в условията на валутен борд и в този смисъл курсът евро/лев е фиксиран от самото въвеждане на единната европейска валута. Ангажимент на настоящото правителство в оставка, както и очакван такъв от всяко едно бъдещо такова, и условие, прието от ЕЦБ и ЕК преди влизането ни във валутния механизъм, е, че курсът от 1.95583 лева за евро ще остане непроменен до приемането на европейската валута и у нас.
В този смисъл, можем ли въобще да говорим за парични политики в България. Теоретично – да, технически – абсолютно не. Българската народна банка не провежда парична политика от въвеждането на валутния борд у нас. Например всяка една промяна на оссмисъла лихва в Евро зоната трябва да бъде посрещана със сходната таква и у нас. Всяка една разлика ще бъде създаде неограничена възможност за арбитраж от пазарните участници. На такива ситуации сме ставали свидетели – например, когато от ЕЦБ започнаха спускането си в територията на отрицателните лихви, от БНБ все още не начисляваха негативен налог върху левовите наличности на търговските банки. Всичко това доведе до минимализиране на евровите наличности за сметка на левовите такива, като някои международни групи дори използваха възможността за неограничена обмяна за заслоняване на излишната си ликвидност в глобален аспект. Разбира се, тази възможност за безрискова печалба бе бързо затворена и по настоящем основната лихва по левовете следва тази по еврото без никакво закъснение. Това значи, че цялото провеждане на парични политики у нас е предоставено на контрол във Франкфурт. Всъщност единствената разлика между сега и момента на приемане на еврото би била в това, че до сега ние сме абсолютно безгласни участници във формирането на паричната политика на Евро зоната, докато станем ли част от нея, гуверньорът на БНБ ще бъде част от управителния съвет на ЕЦБ, като така той или тя ще има определена тежест във вземането на ключовите за целия блок решения.
Възможностите на БНБ в сферата на преките интервенции са силно ограничени. Капацитетът на кредитор от последна инстанция е забранен от правилата на валутния борд, както и от тези на ERM II. След хиперинфлацията и банковите фалити от края на ХХ век, обаче, на БНБ й се наложи да има нуждата от тази възможност само веднъж – по времето на неплатежоспособността на КТБ и ликвидния натиск, оказан от депозантите върху Първа инвестиционна банка. Рисковете за сериозно разливане на кризата в банковата система и особено сред банките местна собственост тогава бяха сериозни, като невъзможността за действие на БНБ можеше да се окаже ключова. Въпреки всичко държавата, в лицето на Министерство на финансите, с балгословията на ЕК се намеси чрез „пласиране на депозит“ в ПИБ и кризата бе избегната. Това дойде да покаже, че институционалната гъвкавост в ЕС е достатъчна, така че национални кризи да могат да бъдат преодолявани. Колкото до това, че БНБ не може да бъде кредитор от последна иснтанци за търговските банки – при текущата ситуация на свърх ликвидност отказът от тази опция има минимална цена. При влизането на България в Евро зоната пък този кредитор може да се окаже ЕЦБ, а възможностите за пряко включване в програмите по изкупуване на активи и финансиране чрез репо операции са бонус с несравнима стойност, който страната ни ще получи.
Инфлацията се превръща във все по-сериозна тема през последните дни. Главният метод за контрол над инфлацията на централните банки е повишението на основните лихви и изтеглянето на ликвидност от пазарите чрез директни актвини или репо операции. БНБ не може да прилага тези мерки и така контролът върху инфлацията реално попада у ЕЦБ. Текущите стимулиращи монетарни политики, прилагани от Франкфурт, както и устойчивият ръст на цените на инвестиционните активи и недвижимите имоти поставят почти всички ценови равнища под възходящ натиск. Може ли БНБ да направи съответните действия за улекотяване на ефектите от инфлацията? В условията на валутен борд директният отговор е не. Лихвените равнища не могат да бъдат повишени, а ликвидността не може да бъде изтеглена от пазарите, не и без помощта на сериозни емисии държавен дълг, които обаче задължително трябва да се озоват в резерва.
Сходна е и ситуацията с девалвацията на валултния курс. Оставяйки настрана възможността (и още повече ефективността) на изкуствената девалвация с цел стимулиране на износа, забавяне на вноса и генериране на БВП, историята ни учи, че подобни действия почти никога не могат да бъдат устойчиви. Не само в условията на валутен борд, но и заради глобалната икономическа взаимосвързаност, всякакви опити за изкуствена девалвация на местната валута в днешно време изглеждат обречени на неуспех. Още повече, в условията на валутен борд тези инструменти не са под контрола на българските централни банкери.
Разбира се, евентуалното приемане на еврото ще означава изчезвнане на лева. В този смисъл опредлени националисти, патриоти или консерватори биха посочили рисковете пред националното самосъзнание, история, та дори и суверенитет. Нашата валута ще спре да съществува, но към настоящия момент тя наситина е загубила своята националност под въздействието на валутния борд, така че краят й по-скоро изглежда като формалност.
Ситуацията, в която България се намира в момента е сходна с тази на Дания при въвеждането на еврото през 2001 г. Датската крона е с финксиран курс към немската марка още от средата на 80те години на 20 век, като от самото създаване на валутния съюз е в механизма ERM II без право на изход. Въпреки това населението на скандинавската страна двукратно отхъврли въвеждането на еврото. Като че ли Дания плаща цената на опцията да има възможността за провеждане на национална парична политика, при все че тя не може да бъде използвана от технократите в централната банка. Тъй като положението на страната в ERM II e записано със закон, само политиците могат да активират промяната му (и то според правилата на валутния механизъм, след одобрението на всички останали страни-членки на Евро зоната). Сходна е и ситуацията в България – валултния борд и членството в ERM II са вградени в закон и няма централен банкер, който да може да промени това. Всички възможни ползи от провеждането на собствена парична политика могат да бъдат достигнати само с промяна в този закон преди влизането на страната в Евро зоната. Оставяйки настрана цялата стабилност и увереност, която фиксирането на валтния курс донесе на българската икономика и граждани (въпреки тежката цена, свързана с ограничаването на потенциалния растеж, която плащаме), обмисляйки възможните негативни последствия от членство в Евро зоната, трябва и да си зададем въпроса искаме ли и готови ли сме да се справяме с политически контрол върху паричната политика на страната при въображаемият друг сценарии. Защото оставането в борд до безкрайност без път към еврото наистина изглежда като най-лошата опция.
* Автор: Николай М. Ваньов, CFA, Управляващ директор, МК Брокерс АД.
* Публикацията е отпечатана в списание Bloomberg Businessweek Bg, юни 2021 г.
